Портрет на Гео Милев, художник ~ Петър Рамаданов (1895-1972) Поезията на младите

Портрет на Гео Милев, художник ~ Петър Рамаданов (1895-1972)

Поезията на младите

Тоест – поезията, за която никой не се интересува, която никой не чете. Която се написа, единствено – пише: за персонално наслаждение на своите създатели.

Автори – вманиачени момчета, които се появяват неизвестно от кое място, с цялостни джобове стихотворения, оферират ги тук и там, додето най-накрая видят напечатано името си – макар и в някое провинциално „ младежко списание “ – после идват гордо в столицата, подирват връзки с „ писателските среди у нас “, афишират се за „ бохеми “, образуват „ кръжоци “ и най-накрая, след дълги превращения, една заран, при започване на месеца, блясват пренебрежително върху страниците на „ Златорог “ или „ Хиперион “… И с цялостно право: щом изкуството на поезията не е нищо повече от това – да се събират красиви, редки и странни думи и да се подреждат в звучни съчетания…

Една „ мъртва лирика “, както бе наречена тази „ лирика “ в една публикация в първата брошура на списание „ Нов път “. Поезия, която е типична демонстрация на една упадъчна ера – епоха без смисъл и полезности. Една епигонска лирика.

Поезия без лирика. Защото тук всичко се свежда до умело манипулиране със стихотворната форма; дано кажем – с поетическата форма, която е подготвена дадена и разполагаем за всеобщо ползване: стих, думи, изречения, облици, прилагателни, метафори, па и теми… Сръчно манипулиране с подготвени към този момент форми, направени с тежък труд от няколко по-стари поколения – Яворов и няколко поети след него – в продължение на 10 паметни литературни години, които дадоха едно най-малко на българската лирика: усъвършенствани изразни средства – език и стих. Печалба на упорита битка – усъвършенстваният език и стих на българската лирика.

Но през днешния ден пътят е утъпкан – пътят на българската лирика – и ходенето из него е елементарно. Твърде елементарно. Възможно е даже и надпрепускане с велосипед. Защото – малко се желае: да владееш „ поетическата форма “ и да ти пристигна мислено някой прочувствен претекст: дъжд, сняг, есен, жълти листа, повехнали рози, нощ, луна, самотна свещ в зарязан дом, забравено любовно писмо, печалните извивки на дима от цигарата ми, насълзени очи, странни акомпанименти, окъсани струни… Думи, рими, облици, прилагателни, метафори, звънки, звучни, стилизирани, фризирани, сладки, нежни, топли и – бездушни. Можете да прочетете двеста такива стихотворения, затваряте книгата и – нито един стих не е останал в паметта ви. Нито една дума. А тия 200 стихотворения са били изплетени от 20 000 думи – една от друга по-гръмки, по-звънки, по-красиви – формална – поезия. Външна. И по тази причина бездушна.

Понятието официална лирика припомня незабавно поезията на Николай Лилиев, дето авансово нужният прочувствен детайл е изстуден до скромния градус на елементарен претекст – мотив, който се съдържа нормално в една единствено странна и невероятна дума, към която се прилепят други, сродни по тон думи, с цел да се получи мечтаната плетеница от рими, наречена стихотворение. Стройно, звучно, гладко – и разплавено до безконечността на ефира – дето непреклонно зее ужасът на пустотата. Една метрическа сграда от странни думи и редки рими, без това вътрешно придвижване, което прави поезията лирика и изкуството изкуство: ритъма.

Тук рискуваме да нагазим сред телените мрежи на огромния въпрос за форма и наличие на изкуството. Но разрешението е в ритъма. Ритъмът изключва самостойното съществувание на форма и наличие като две обособени качества на художественото произведение. Ритъмът съединява форма и наличие: наличието – идеята – получава израз в ритмически форми. Така поражда при действителното художествено произведение един импровизиран организъм, който живее, съществува като нов, независим факт, самостойна движимост. Именно – чрез спонтанното свързване на форма и наличие под знака на ритъма. Иначе се получава – неизкуство: два типа неизкуство: наличие без форма, т.е. прозаичност, и форма без наличие, т.е., метрическа плетеница от думи и рими: официална лирика – без придвижване, без темп, без хармония; и по тази причина – неизкуство.

И такава е поезията на младите през днешния ден. И тя е толкоз доста – и те са толкоз доста, тъй като през днешния ден най-лесната работа е да се пишат стихове. По-рано литературната работа бе обкръжена от недостъпния ореол на едно огромно благоговение. Литературната работа се смяташе предопределение. Защото тогава литературната работа бе битка – борба за блян и съвършенство. Днес такава битка не съществува. И ето: всеки се усеща предназначен да бъде стихотворец и публицист, да твори литература, лирика. Дори и елементарният гимназист.

Характерен признак на една упадъчна епигонска литература – на една литературна ера без цел и блян – затова и без битка. Не единствено без битка – но и без труд. Без труд се пишат през днешния ден стихове и това е по този начин елементарно, когато нямаме какво да кажем. Всичко е готово обещано: тематики, стих, език. Не е нужно предопределение, нито мисъл – нова, значима мисъл, която би трябвало да се каже, – достатъчно е единствено да имаме умелост, известна техническа умелост. А това може всеки почти грамотен юноша, всеки гимназист. И те пишат – имат храброст да пишат; пишат, печатат, издават, даже редактират списания – „ юношески списания “… Младежка литература.

Характерен признак. Тая младежка литература не би имала храброст да съществува, в случай че българската литература – изпаднала през днешния ден в ръцете на литературни шарлатани – не бе изгубила оня авторитет и авторитетност, които имаше даже преди 10 години. Тогава „ юношески списания “ не съществуваха – макар че младежта от това време беше доста по-идейна, в сравнение с през днешния ден. Но там е нещастието: че през днешния ден литературната работа е лесна; което значи: профанизирана; което значи: шаблонизирана. Въпрос на „ похват “.

Главният признак на изкуството – казва Реми де Гурмон – е новотата. А това липсва на всички лирически стихове, които се пишат и печатат през днешния ден в България: новотата. Сред отегчението на тая банално-сладка и шаблонно-гладка поезия човек е петимен да чуе най-малко един зов, който да пробие над общото унисонно тананикане от „ безкрайна жалост “, „ нечакана тъга “, „ сглъхнала вяра “, „ хладни крила “, „ мраморни чела “, „ устни безгрешни “, „ сълзи безутешни “ и така нататък Всичко е по този начин безпрепятствено, по този начин уравновесено, по този начин „ под сурдинка “ — като че ли преднамерено нагодено да не смути спокойното пищеварение на буржоата, който обича „ да си прочита нещичко “ след положителния обед… И какво друго би могло да бъде буржоазна лирика с изключение на тази лирика на сладки тонове, рими и съзвучия, която гали ухото и приспива душата? Тази лирика, която нищо не споделя и по тази причина не тревожи: таман за усета на положителния буржоа, който желае едно единствено: да не бъде обезпокоителен. А изкуството е тревога; и какъв брой надалеч е от изкуството сходна лирика на сладки тонове, рими и съзвучия! Такава лирика без зов! А зов е необходим на днешната българска поезия, с цел да се разсъни тя от мъртвешкия сън, в който я приспиват младите поети от няколко години насам. Нужно е стряскване от сън! Вик. Тревога. Макар и толкоз единствено, колкото я има в Нула, хулигански елегии от Н. Янтар. Едно най-малко достолепие има тая дребна брошура от 8 стихотворения: смелостта да се излезе на открито от пътя, от пътя на казионния образец, из който вървят всички. Смело и безогледно. Дръзко. Като зов:

– отново да здрависаш отзивчиво Дявола…
Да слушаш твоя брат
Авела
да пей „ Осанна Вишних! “
и да се смееш,
и вместо към причестяване
да извърнеш твоята уста
подготвена
да псува, да псува
или ненадейно
да се преобразиш
дете –
о, медиум на бялата непорочност,
който умно написва:
О.
Или:
– а в небето
един някогашен градоначалник
нервничи,
плюе звездни храчки по лазурния паркет
– но най-накрая,
– господин докторе,
определете ми диоптъра
и аз желая да видя
слънцето
най-накрая!

Лошо. Но доста по-хубаво от ония гладки, сладки строфи, които се омръзват от наслада. Грубо. Сурово. Варварско. Но ново. Българската лирика има потребност от оварваряване. От сурови сокове, в които има примитивен живот – за да и дадат живот. Да влеят живот на „ мъртвата лирика “. В „ Нула “ има подобен варваризъм. Макар и подправен от непознати образци; въпреки и аморфен още.

Но изтощени от толкоз доста господа в изгладени и изчеткани публично черни облекла, толкоз поети с бледи чела, минъорни погледи и устни с печална усмивка, ний желаем да забележим през днешния ден варвари, хулигани, печенеги – с пламък в очите и с стоманени зъби. Варвари, нова раса – която да влее нова кръв на българската лирика.

Със съкращения от „ Поезията на младите ”

Изображение: Аукционна Къща Виктория